Признание

Повечето от нас са се сблъсквали с нещо вътрешно, което ни гложди, притеснява или плаши. Нещо, което е автоматично, неконтролируемо и което създава емоционални и психически страдания на нас и тези около нас. Нещо, което ни обърква, но и надделява над нас. Нещо, от което бягаме, но никога не успяваме да стигнем далеч. Крием го от света, крием го и от самите себе си, но много добре знаем, че то живее в нас и не бърза да си ходи. Още докато четете тези встъпителни изречения вече знаете за какво говорим. За всеки човек е различно, неговата собствена борба. Няма значение какво точно е то.

Независимо дали имаме проблем с хазарт, алкохол, наркотици, пазаруване, проблем с гнева или депресията си, с това да казваме не (или да), проблем с това да сме интимни или с това да създаваме и поддържаме приятелски и романтични отношения, с това да сме хипохондрици или да имаме всякакви алогични фобии, важен единствено е общия принцип за неговото успешно заличаване.

Този принцип се нарича Признание.

Признанието е невероятно мощен метод и единствената първа крачка към натуралното изцеление на проблема. Преди да сме признали пред себе си какво ни мъчи, няма как да го преодолеем. Неговата противоположност - Отрицанието, е причината за голяма част от мъката ни. То поддържа версията, че всичко е наред, че няма проблеми, че всичко е под контрол, макар стените на тази фалшива реалност да се тресат мощно, пред имплозия. Отрицанието държи проблема на тъмно. Смита го под килима. Прибира го прилежно в най-затънтеното кътче на мазето. Далеч от очите, далеч от ума както поговорката (out of sight out of mind) позовава. Ако покрием мухъла с вестник, той не изчезва, а просто продължава да расте вън от полезрението ни.

Първата стъпка в почистването на мухъла е признанието, че има мухъл.

Веднъж заявили пред себе си и света, че има проблем, то той внезапно излиза от мазето и застава под прожекторите в центъра на сцената. Там където всички го виждат. Това е невероятно красив и освобождаващ момент. Свободата настъпва от факта, че вече не се укриваме, не лъжем. Да това е моят проблем и аз не съм съвършен. Истина, движение към чистотата. Красотата на признанието е в това, че ни отваря към любовта на другите хора. Отключва тяхната мекота, добрина и желание да ни помогнат. Разширява и подбужда способността ни да получаваме любов, докато едновременно с това разширява и подбужда способността на другите да дават от любовта си.

Така виждаме. че нашите проблеми, всъщност са поредния инструмент, който ни е даден да развиваме и засилваме любовта.

Ние все още не сме съвършенни. Именно за това всеки един от нас води своите борби и носи кръста си. Това са нашите уроци, нашите слаби места, които изискват работа, нашите пробойни. Пробойни, от които изтича съвършенството ни. Целта е да ги запушим завинаги, да ги заварим, за да поправим и изградим характера си. Както продупченият резервоар или спукания съд е непотребен за нас, така и ние сме непотребни надупчени.

Да бъдем цялостни!