Депресия или как душата ти те моли за промяна
Както всички добре знаем, двата пола подхождат по коренно различен начин в комуникацията си, както и във вземането на решения. За жените е характерно да изхождат от чувствата и емоционалността си, докато мъжете разчитат почти изцяло на логиката си.
Единици са тези, които никога не са имали посещение от една особено характерна гостенка – Депресията. За някои тя минава бързо и леко, едва доловимо. При други обаче, кратката й визита плавно се превръща в дългосрочно, болезнено съжителство, от което сякаш не можем да се отървем.
Когато причината за нея ни е известна (като загубата на близък, раздялата с партньор или приятел например), то тя е осъзната и се преработва сравнително лесно – чрез период на траур и продължаване напред.
Когато причината й е неизвестна обаче, става значително по-сложно. По-сложно е, защото нямаме конкретна причина, което ни обърква и може да ни натъжи още повече. Собствените ни мисли и коментари на близки и приятели като „Всичко ти е наред! / Горе главата! / Стегни се! / Нищо ти няма! / Би трябвало да си щастлив!“ също не помагат ами имат точно обратния ефект – задълбочаване на състоянието. Защо наистина се чувствам така? Имам покрив над главата си, имам храна на масата, работя и изкарвам пари, здрав съм, семейството ми е добре – всичко е налично за да се чувствам доволен и щастлив! Тогава – защо не съм? Какво е това тягостно усещане, което вечно ме преследва и тегне над мен? Какво ми има?
Такова депресивно състояние има потенциала да се задълбочава от само себе си като често води и до появата на паник атаки (поради постоянното премисляне и нищене на въпроса). Масова практика е човек да потърси професионална помощ където обикновено подхода е да се предпишат антидепресанти. Антидепресантите играят ролята на синтетичен, т.е. изкуствен стимулатор на мозъка. Те го заставят да отпуска серотонин и норадреналин, което повдига настроението и пациентът се чувства бодър и весел (в идеалния случай), също е способно да намали и усещането за физическа болка. Тяхната работа и ефект се доближават изключително много до тази на наркотика МДМА / екстази.
При 60% от хората те нямат ефект и не работят. При 40% от хората със много сериозна депресия имат ефект, но е истински важно да се спрат до 30 дни. При тях има изключително висок риск от пристрастяване и усещането че „не мога да живея без тях“. При евентуалното им намаляване и спиране може да се завърне усещането за силна депресия и това дори да върне предното състояние и да го влоши. При среща в нашия кабинет лично съм чувал изречението: „не мога да ги спра, ще умра ако ги спра“. След като попитах човека колко време ги взима той ми каза – 6 години. От своя страна го попитах: „След тези 6 години как оценяваш ефекта им – по-добре ли си или по-зле“ – „по-зле“ беше отговорът. Антидепресантите са вид опиат, под тяхно влияние съществуваш като притъпена своя версия, като упоен призрак. Мисълта ми е, че при малко хора антидепресантите са решението. Те са патерица и лепенка, с която традиционната медицина „лекува“ неща, които не разбира в сърцевината им. Естествено е тогава, те да имат ниските нива на успеваемост, които имат.
Депресията е зовът на душата, която копнее за промяна.
Тя вече я изисква, не издържа повече така. Усеща се, сякаш нещо отвътре иска да те разкъса и най-сетне да излезе на свобода. Е, това нещо е собствената ти душа. И тя желае промяна.
При много от нас неизлекуваните травми от детството са причината да носим това хронично, подкожно усещане за безсилие. Усещането, че не сме годни, способни или че не заслужаваме нищо хубаво или да ни е страх от него. Тази дълбока рана ще продължи да кърви и да цапа красивата ни дреха докато не я заздравим истински. Да, това не е лесен и бърз процес, но е процес, който може да бъде поет и завършен. Антидепресантите, както и другите наркотици (кокаин, екстази, алкохол, дори секса) са просто една лепенка, която слагаме върху тази рана, упояваме се, притъпявайки чувствата си и казваме: „нищо ми няма“. Тогава приличаме на малките деца, които запушват ушите си с ръце и почват да викат „нищо не чувааам“. Това ни най-малко не ни помага, а ни смачква допълнително. Ако се чувстваш така заповядай на среща при нас да поговорим или посети друг специалист. Това е пътят, който може да те доведе до изцеление.
При хората, които усещат че депресията им е моментна, плод на настоящите събития и живот, а не на детството им, могат да подходят по коренно различен начин. Това е пътят на Действието, пътят на внедряването на необходимата промяна, дори и по-леко насилствен път, т.е. на ръчна скорост. При тях живота е влезнал в коловоз, върви сигурно и предвидимо напред, но тя усещат, че това не е тяхната посока, искат да завият, ала не знаят как. Например сме във връзка, която усещаме, че не е за нас, но ни е страх да напуснем. Или пък работим нещо, в което вече сме убедени, че нямаме бъдеще, но отново ни е страх да потърсим и инициираме промяната. Тук се намираме в блатото на собствената си комфортна зона, където се прокрадват и пасивните, негативни мисли като: „ами ако не намеря нещо по-добро / кой ще ме вземе мен / мина ми времето / аз знам само това / ще остана сам / ще остана без работа“ и тем подобни. Като в истински коловоз, трябва да вземем категорично решение, че излизаме и да предприемем твърди действия в новата посока. Да, малко ще поразтресем колата, но пък ще сме вече на свобода. Също така винаги можеш да потърсиш помощ отвън и някой да ти помогне да побутнеш колата.
В крайна сметка това, което наистина може да изпрати неприятната гостенка е собственото ни желание да намерим правилния отговор за себе си. Какво искаме да променим? В какво посока да продължим? Как изглежда прогресът за нас? Собствените ни намерения и последващи действия са това, което ще ни освободи от неприятното присъствие на неканената гостенка.
А във финалният момент на раздяла с нея, всъщност ще разберем, че тя тайно е била нашия ангел, който ни е тласнал към по-добри дни.
Да бъдем свободни.