Общество и принадлежност

Откакто съществува като цивилизовано общество, у човек се заражда желанието за принадлежност, за намиране на съмишленици, на хора, които мислят и се държат сходно с нас самите. Въпреки че това поведение е вродено, натурално и полезно, до известна степен крие в себе си една голяма опасност - опасността от обезличаване.

Човекът е социално животно и неговия здравословен живот зависи от взаимодействието и правилните обмени с другите. Когато обаче, човек жертва собствената си автентичност с цел да бъде приет, той започва да губи себе си.

Да вземем например подрастващите, които тепърва навлизат в обществото и искат да са част от "приетите", харесвани от връстниците си на всяка цена. В техните очи провала на тази цел е равносилна на смърт. Няма лошо в това да искаш да си част от цялото, но определено не и с цената на идентичността си. Колко от тях искат да пишат, да пеят, да свирят или рисуват, да танцуват, да тренират различен на вид спорт, да се обличат различно, да се изразяват посвоему? Тези неща обаче, биха ги "изкарали" като странна птица, черна овца, налудничави, "обратни" или тем подобни. Така лека по лека, човек се затваря в себе си, притиснат от обществото, започва да се ограничава и филтрира, слага маската и своебразната си, одобрена от всички униформа, и се връща в света. Това размива същността му и започва да го слива и уеднаквява с конкретната група. Човек започва да губи себе си.

Такова поведение е способно да развие хронична депресия и цялостно нещастие от характера на живота, който се живее. На пръв поглед - всичко е добре, а на втори - нищо не е. Егото ликува, а душата страда.

Естествено, така навлезли в комуникацията и превърнали този подход в стандарт, възрастните хора логично продължават по този път, без да го подлагат на съмнение. В университета, на работното място, в спортния отбор, в приятелските си компании, дори пред романтични партньори, а понякога и пред родители. Вечното желание да впечатляваме, да се вписваме, да принадлежим и да сме приети ни изиграва особено лоша шега.

Ако човек не свали и изхвърли маските си, той натъпква истинското си аз все по-надълбоко и по-надълбоко. Колкото повече се бави, толкова повече усилва трудността да бъде автентичен. Най-тъжното е, че човек в стремежа си да пасне и да бъде приет, губи цялото си време в лъжа и престореност. Лъжа към другия, но най-вече - към самия себе си.

Обществото има склонността да се налага и да се пресира участниците в него. Мнозинството винаги е "право", като всеки с различна гледна точка, позиция или философия получава етикет "странен", "луд" и тн. Статуквото не бива и не може да бъде нарушавано. Абсолютен сигнал за болест или дисфункция в обществото е когато оригиналната личност не е приета и изслушана, а е насилена да приеме чуждото или да бъде отлъчена. Тази несигурност на обществото е доказателството за неговата слабост, невалидност. Знаейки това, да не бъдем част от него в класическия вид вече не изглежда толкова страшно.

Иронията в цялата работа е, че човек впечатлява, изпъква, вдъхновява и буди уважение точно когато показва истинските си цветове и същност. Когато е себе си, без филтрации и ограничения.

За нашето собствено психическо, емоционално и физическо здраве е абсолютно необходимо да бъдем себе си. Да разсъждаваме свободно, да вадим собствени становища, да изживяваме емоциите си напълно и да се движим освободено, както ни идва отвътре. Нека спрем с ограниченията, с филтрите, с контролираните си поведения и нека се отпуснем в себе си и в живота. Там се намират лекотата и полагащото ни се, вродено щастие.