Токсични хора и токсични среди
Всички хора се намираме у постоянния си процес на изграждане и узряване. Досущ като любимия ни град, в който винаги дадени участъци са в ремонт. Той се развива и обновява, точно като нас самите. Като се сетим как е изглеждала София преди десет/двадесет години и я видим сега, разбираме колко много промени са се случили за това време. Когато се сетим за себе си преди десетина години, вероятно възниква сходно осъзнаване – „колко много съм се променил.“ Това е съвсем естествено и дори липсата на промяна би сигнализирала за проблем, защото това би означавало, че в нашия живот застоят е налице.
Движението е здраве, а застоя – смърт.
Това най-лесно можем да разберем чрез собственото ни превозно средство – тялото. То е съвършено произведение на изкуството, гениално е, защото се обновява, поправя и лекува само. Организмът ни разчита на физическо движение, за да се пречиства и освобождава от излишното. Ако обаче се застояваме твърде много и го лишаваме от необходимото движение, то системите не успяват напълно да изхвърлят излишъците, които се превръщат в утайки и токсични отрови, след което ни разболяват. Така нагледно виждаме, че застоят не води до нищо хубаво. Там където и водите текат свободно има циркулация и пречистване, а където липсва движение се образува блато. Каквото е вътре, това е и вън.
С това широко въведение стигаме до основната точка – токсичните хора и среди. Казваме всичко това, защото искаме да посочим, че токсичните хора и среди не са чистото зло, за което много хора ги представят. Най-общо казано, те са такива индивиди и компании, които са спрели или забавили развитието си. Много хора стигат до определен момент в живота си, в който си казват (дори и подсъзнателно): “Тук ми е добре. Ще поддържам това.“ И докато това не е задължително нещо лошо, то също касае даден етап. Лошото идва, когато човек си хареса някаква своя временна версия и условия и се обвърже с тях за живот, т.е. малко или много спира да позволява на новостта да влиза в живота му.
Вероятно всеки от нас има такива хора в живота си, дори и такива компании. Тях можем да познаем по това, че там времето е спряло. Вечно се говори и прави едно и също, сякаш плочата превърта и няма кой да я оправи. Компаниите пък ходят на едни и същи места, искат да правят нещата, които са правили заедно последните 10 години (въпреки че в много случаи, това вече не влияе добре на здравето им). И при двата варианта ако предложиш нещо ново или се опиташ да посочиш грешка в старите начини, то веднага биваш игнориран или направо осмян. Всяко нещо, което застрашава установените норми бива унищожено мигновено. Колектива не допуска да се цепиш от него.
За много от нас такива срещи и преживявания са източник на голяма доза нещастие, защото усещаме, че се раздалечаваме от приятелите си. Често даже и не разбираме какво точно става, но в тяхно присъствие вече вместо да се забавляваме и стимулираме, се напрягаме или натъжаваме. Това, което се случва е, че естественият ход на живота ни разделя. Всеки от нас е с толкова различен характер, всеки е на различно ниво на съзнание и всеки има различен темп на еволюция. Няма защо да негодуваме, няма защо и отчаяно да опитваме да спасим взаимоотношенията си – насила хубост не става. Казваме това, защото много от нас ежедневно се сблъскват с тази реалност и въпреки болезнена, тя е натурална. Често дори превръщаме болезнената ситуация в ужасяваща, с безуспешните си опити да оправяме отношенията. В такъв момент се намираш в продупчена лодка, в която постоянно навлиза вода, а ти панически изгребваш навън от водата с кофа в ръце и се надяваш да ти се размине. Лодката потъва приятелю, спасявай се. И това не е коравосърдечно, това е обективност, това е истина, мъдрост и любов към самия себе си, защото спираш да се самонараняваш, плувайки срещу течението. Често ни е невъзможно да пуснем, защото имаме години общи спомени, истории и преживяности. В главата и в сърцето си сме толкова обвързани с тези хора и среди, че ни се струва невъзможно да се разделим. Ала щом като сме заедно вече не е същото и не се вдъхновяваме и забавляваме, а тъпчем във сивото вчера, имаме ли още работа заедно? Имаме ли още взаимни уроци или просто си седим по навик, на обичайното място в обичайното време, преструвайки се, че ни е приятно и добре? Такава ситуация дори прилича на това, да продължаваме да се виждаме с бившето си гадже, след като сме се разделили и на двамата ни е тъпо. Мъчително, безсмислено и болезнено.
Време е да си сверим часовника. В момента нещата не са така както бяха преди десет години, нито като преди пет, три или дори миналата година. Вече е съвсем друго и ако искаме да сме добре трябва да уважим този факт, трябва да се настроим по новото време. Все искаме да продължим напред влачейки цялата си покъщнина с нас, но когато къщата гори можем да спасим само най-важното, не всичко.
Хубавото на това да пуснеш старото, е че чисто новото те чака зад ъгъла.
И не само, че ще те срещне, а дори и пътува в същата посока. Отново се появяват сродни души със сродни разбирания и интереси, отново срещаш хора, които отговарят на настоящото ти преживяване. Свежи разговори, свежи мисли, свежи места, новости, движение, обновление, живот.
Ние обичаме и уважаваме приятелите си и знаем, че те вечно ще са част от живота ни. Една част обаче в настоящето, а друга в миналото ни, защото общото ни време е преминало. Като две ЖП линии, които независимо колко време са били рамо до рамо, неминуемо стигат до момента на раздялата. И това е съвсем ок. Може би някой ден отново ще се срещнем… А до тогава, нека не спираме да се движим.
Да бъдем свободни.
