Умът, моят приятел

По рождение всички ние, като човешки същества, сме дарени с невероятен потенциал под формата на главния си мозък. Това е физическото му изражение, а на галено го наричаме - ум. Там е разположено царството на менталното ни пространство. Всеки от нас го притежава и не се изисква специална дарба или талант, за да боравиш с него. Той е отговорен за всяко изобретение и добра идея. На него дължим почти целия си прогрес като биологичен вид.

Но като всеки друг могъщ потенциал, и този може да се насочи и срещу нас самите.

Ако не внимаваме накъде насочваме силата му, лесно може да си навредим. За да разберем по-добре как това е възможно, е необходимо да погледнем как работи. Тук ще разгледаме как умът ни работи на ментално ниво (, защото това ни трябва на практика), а не как работи мозъкът на физическо ниво (, за което има учебници и хич не ни помага да си решим проблемите). Най-общо казано, умът ни може да заеме три позиции при възникване на даден проблем/ситуация. Тази позиция, която няма да коментираме, е неутралността в контекста на игнориране на въпроса. Няма да я коментираме, защото ако изберем да игнорираме нещо, то най-вероятно не ни касае пряко, а пък ако ни засяга и продължаваме да го отбягваме, то рано или късно умът ни ще е принуден да застане в една от другите две позиции. А те са:

1. Позиция на жертва, пасивност – първата, най-често несъзнавана позиция, е тази на жертвата. Тя е първосигнална, защото още от пещерно време умът ни е свикнал да се пази, за да оцелява, бидейки предпазлив, страхлив и леко параноичен, винаги търсещ най-лошия вариант. Когато се намерим в предизвикателна или неизгодна ситуация, лесно можем да открием как умът ни като по рефлекс заема това положение. В него умът веднага търси причината за несгодата, търси виновника и иска да го посочи с пръст. След като е открил най-подходящия представител за опирането на пешкира, той вече спокойно може да продължи да изсипва цялата вина и отговорност върху него. Тук най-вече управлява егото, което обожава да се превръща в жертва и да отхвърля отговорността за собствения си живот.

Тази позиция е не само неприятна за нас и околните, а и е много разрушителна главно защото руши собствения ни потенциал.

Когато автоматичната позиция/реакция на ума ни е такава, то ние подсъзнателно насочваме лъча на потенциала си към посоката на провала. Това значи, че умът ни почва да се вихри в посоката на защо нещата не работят, защо ще се провалим, защо нямаме шанс, защо възможностите, които имаме е много вероятно да са неуспешни, и прочее. Тоест така ние лека-полека, невидимо и неосъзнато, сами се превръщаме в песимисти или просто в хора, които са фокусирани върху неприятния развой на събитията. Както вече знаем от текста за манифестирането и силата на мисълта, фокусът е всичко. Там, където е той, там се оформя и реалността ни. Ако постоянно си повтаряме как не можем и сме некадърни, как не сме достатъчно подготвени или вечно се съсредоточаваме в слабите си страни и ги потвърждаваме, то всичко това се превръща в едно себе-реализиращо се предсказание.

И това е само защото държим лъча на ума си насочен натам.

Време е да го пренасочим.

2. Позиция на активност, създаване на решения – това е по-красивата му позиция, в която умът насочва целия си творчески и анализиращ потенциал в това как да разрешим ситуацията в наша полза. Това е една далеч по-осъзната, по-еволюирала и дори божествена позиция, при която страхът е заменен със спокойствие и при нея не търсим виновник, а поемаме отговорността сами.

Тя, обратно на първата, е отлична за нас и за околните. При нея развиваме креативност и не обвиняваме никого.

Когато съзнателно поработим с ума си, чрез практики, като наблюдение и съзнателно насочване на мисълта, то в един момент ние успяваме да насочим лъча на потенциала си в посоката на успеха. Излъчвайки мощната му сила натам, нашата креативност нараства, а умът ни става все по-наблюдателен и схватлив за това как да навигира света и как да излиза от ситуации по възможно най-елегантния начин. Започваме да виждаме възможности там, където преди сме виждали ограничения. Измисляме нови варианти за действие и откриваме алтернативни, доскоро невидими решения. При тази умствена позиция (нагласа/перспектива) фокусът пада върху това как да си помогнем и как да впрегнем силните си страни, за да постигнем целта. Резултатът е развитието на адаптивните ни способности и собственото ни самочувствие, да не говорим за успешното преодоляване на ситуацията.

Разбира се, умът ни не работи единствено, когато е изправен пред проблем. Той работи постоянно. Обичайната позиция, която заема, е от изключително значение, защото тя до голяма степен определя и неговата пасивна или ежедневна настройка. Тоест ако сме по-склонни да реагираме негативно, ще сме и негативно предразположени през останалото време. Ако обаче умът ни е настроен на честотата на разрешаването на проблема, то през останалото време предимно ще дава идеи и предложения за подобряване.

И така стигаме до умствения ни модел или патерн на чист български.

Той представлява обичайния ни мисловен процес или предразположението ни към света. Как реагираме по принцип и какви са най-честите ни, повтарящи се мисли. Това е нашата матрица, характерният шаблон или коловоз, по който върви умът ни. Образно казано, той е операционната ни система, мястото, което определя кое какво е (за нас) – добро, лошо, приятно, неприятно и прочее. С други думи – той определя цялостния ни характер и поведение. Точно поради тази причина е от изключителна важност. Него можем да разпознаем чрез наблюдение. Първо, можем да видим как реагираме най-често на нова информация или ситуации, а още повече ще разберем за себе си, като проследим какви са най-честите ни, повтарящи се мисли. Какво мислим, какво си говорим сами, какво си повтаряме?

Ако живеем с негативен мисловен модел, то ние постоянно се потискаме и ограничаваме растежа си. Него лесно ще познаем по осъждащите и нападащи мисли от типа – „смотан съм“, „винаги се провалям“, „нямам късмет“, „никога не ми се получава“ и така нататък. Много хора имат такава вградена програма, несъзнателно инсталирана от родителите си. Когато сме деца, а най-обичаните от теб хора (мама и тате) ти повтарят и насаждат такива неща, то тези идеи за теб самия остават дълбоко вградени в начина ти на възприятие и себеразбиране. С такъв модел на мислене ние често не само че сами създаваме своето ограничение, ами и сами го поддържаме и засилваме. Например ако от дете са ти насаждали, че си болнав и лесно боледуваш, а ти приемеш това за истина и си го повтаряш, то с годините не само че ще поддържаш имунитета си нисък, а в крайна сметка може и да се разболееш от сериозно заболяване, защото в тази посока дълбае и работи твоят лъч. Там е фокусът ти, това се превръща в реалността ти.

Ако живеем с позитивен мисловен модел, то ние постоянно се стимулираме и работим в посоката на пълния си потенциал. Него ще познаем по това, че първоначалната ни реакция е „как да подобря това“/„как да помогна“, „какво може да се направи тук?“. Също ще го познаем по позитивността и лекотата в настройката си – „няма проблем“, „мога го“, „ще се справя“ и т.н. С такъв модел на мислене всичко е възможно, защото не си слагаме сами капака. Склонни сме да опитаме, не ни е страх да експериментираме, дори и да сгрешим. Научили сме, че за да стигнем до успешния опит, минаваме през редица грешни такива и знаем, че грешката е част от процеса. В нея няма нищо срамно, нищо лошо. И седем пъти да падаш, но след тях да ставаш, ще те запомнят с изправянето. Ще те запомнят със силата на духа ти.

Ако мислиш, че можеш и ако мислиш, че не можеш – и в двата случая си прав. Общо взето, е като мъдростта с двата вълка, един бял и един черен – който от двата храниш повече, той ще излезе победител. Тук естествено не става въпрос за сляпа, безмозъчна позитивност, а за съвсем практична и ефективна нагласа.

Хубавото е това, че докато сме живи можем да се променим. Можем да се препрограмираме. Лафът „не можеш да научиш старо куче на нови номера“ важи единствено за закоравялостта на ума ни, защото и науката доказва, че самият ни мозък е способен да се видоизменя, докато сме живи. Тоест бариерата за промяната е изцяло ментална, изцяло въображаема и самонасадена.

Ако мислиш, че можеш да се промениш и ако мислиш, че не можеш – и в двата случая си прав.

Ако разпознаеш, че живееш с негативния модел и искаш да се промениш, то това може да стане сравнително безболезнено с малко съзнателно усилие. За целта започвай деня с намерението днес да не реагираш импулсивно, а да оставиш известна пауза за реакция (дори 10 секунди могат да са достатъчни), в която ще имаш време да превключиш към по-градивна реакция. Това става все по-лесно с практиката. Другото, което ще е необходимо, е да отделяш поне по 20-30 минути всеки ден на това да се препрограмираш. Намери място в тишина и уединение, където през следващия половин час буквално ще си „насадиш“ новата версия на мислите си. Например ако досега си мислил, че не можеш и вечно се проваляш, то започни с изваждане на всичките си постижения до момента (малки и големи), а след това премини към новата идея – аз мога и винаги успявам. След като повториш новото достатъчен брой пъти, е време и да почувстваш как се усеща то. Какво е усещането да можеш и винаги да успяваш? Как те кара да се чувстваш, как това влияе на самочувствието ти, усещаш ли се по-силен и добре? Потопи се в тези усещания и постой там. Накисни се хубаво. Утре ще повториш това упражнение, а през целия ден ще се стремиш да вкараш новата си версия в движение, като тя пренаписва и заменя старата. И така до момента, в който успешно си препрограмирал мисловния си процес и вече живееш новата си истина.

Да бъдем осъзнати. Да бъдем любов.