Мечешки Услуги

Всички са съгласни, че да помогнеш на ближния е благородно. Така се проява щедрост, емпатия и дори любов. Но това, което не се казва е, че да помогнеш на ближния не винаги е добра идея и не винаги е любов. Има пъти, в които е далеч по-добре да помагаме пасивно и от дистанция, с окуражаване или дори само с присъствие.

Някои от нас просто не могат да се сдържат. Виждаме проблем и веднага намираме решение, веднага казваме „чакай, остави на мен, аз ще се погрижа“, „аз знам как“, „мога да ти помогна“ и т.н.. Моментално сме готови да блеснем, да се раздадем за да докажем любовта и способността си. В главата ни налице е мисленето, че правим най-доброто на което сме способни, раздаваме се за другия и така му помагаме. Всичко е перфектно и няма проблем.

Проблем има и то голям.

Има проблем с формата на нашата помощ.

Тотално ни убягва факта, че така най-вероятно пречим на другия. Пречим му да намери решението сам. Вместо той да докаже способността си и да блесне, ние му отнемаме тази възможност. Вместо той сам да се пребори със задачата си, което би довело до ново самочувствие и по-висока себеоценка, ние го обираме от всичко това. Превръщаме неговата ситуация в наша, поглъщаме я, завъртаме прожекторите към себе си.

Това не е услуга, това не е помощ – това е кражба.

С това поведение си мислим, че правим добро, а всъщност правим зло. Такъв подход води до това другия човек да се потиска от факта, че не може да се справи сам. Кара другия да се чувства сякаш той не свети достатъчно силно или не действа достатъчно бързо, адекватно и оправно. Но хората са различни – къде пише какво е „правилното“ темпо? Всеки знае сам за себе си най-добре. Невероятен егоцентризъм е да си мислим, че знаем по-добре от другия и да насилваме ситуацията, натрапвайки помощта си.

Такова поведение не само потиска другите, но може и да ги отдалечи от нас. В крайна сметка никой не иска да е около някого около който не се чувства достатъчен. Там той просто не може да се чувства добре.

Това, което можем да направим, ако искаме да помогнем качествено, е да дадем шанс на другия човек сам да определи измеренията на нашата помощ. Това значи буквално да му зададем въпроси от калибъра на: „докъде ще ти е комфортно да ти помогна“, „как би искал да ти помогна“ и „мога ли да ти помогна въобще?“. Подходим ли така бързо ще видим реалността. В повечето случаи помощта, която се очаква от нас е много по-различна от това, което сме си мислили. От нас ще се иска присъствие, изслушване и подкрепа, може би съвет, а може би дори физическа услуга. Независимо какво е, така ще сме сигурни, че помощта, която предоставяме е съвсем адекватна и на място, според ближния. Само така можем да сме сигурни, че правим реална услуга, а не мечешка.

Да бъдем любов, ама наистина.