Обичай съдбата си

Животът често е труден, на моменти ни се струва несправедлив. В такива моменти е лесно да погледнем встрани и бързо да открием някого с привидно по-лека съдба от нашата. Когато ни е дошло до гуша, ругаем, негодуваме и проклинаме реалността си. Но дава ли ни нещо това и има ли по-мъдър подход?

Стоическата философия отдавна знае отговора на този въпрос. Тя ни казва: „Обичай съдбата си“ или Amor fati. Това е една много красива и изключително практична идея, която е способна да заземи живота ни и да ни издърпа и от най-дълбоката дупка… същевременно е и напълно истинна. Да обичаш съдбата си, означава да разбираш, че всичко, което се случва в живота ти е за добро. Всичко, което те сполетява, е необходимо за теб – дори мъките и страданията, дори огромните загуби.

Това не е промивка на съзнанието ти с позитивна философия. Макар и на пръв поглед да изглежда нелогично, това е дълбока мъдрост, която интуицията ти може да разпознае и отбележи. Може би ти звучи като болезнена истина, но ако я осъзнаем напълно, ще видим, че тя въобще не е трагична. Дори напротив - освобождаваща е, олекотява ни и може да ни радва.

На света сега живеят около 8.2 милиарда души. Преди тях са съществували приблизително 100 милиарда. Това са около 110 милиарда съдби и нито една от тях не е била еднаква. Нито една от тях не се е повторила и няма и да се повтори. Точно както един човек не може да влезе в една река два пъти, защото нито той ще бъде същият втория път, нито реката. Твоят живот е една уникална история, съдбата ти е неповторима и ще си остане завинаги такава в човешката история. Съдбата ти е уникат. Само ти си способен да я изживееш, тя е дадена специално на теб. Никой друг не е подходящ за нея. Обичай я!

Обичай я, защото каквото и да ти се случва, то е за добро. Дори и трудно, то е там, за да те оформи, за да те повдигне до нови висоти, да изкара най-доброто от теб. Дори да е тежко, знай, че историята не е свършила, а просто си по средата на настоящата глава. След време, когато е приключила, ясно ще виждаш кое, как и защо е било.

Някой път нямаме избор и съдбата ни поставя на колене. Единственото нещо, което можем да направим, е да се смирим, да приемем, без да се противим или борим. Но това не значи да се предадеш в боя - това е мъдро отстъпление в изчакване на по-добри времена. Животът не е константен прогрес с бясна скорост - след напредъка следва пречката, след като сме се изтощили идва време за възобновяване. В живота има различни периоди и някои от тях изискват приемане на нещата такива, каквито са. Тези периоди изискват да оставим съдбата да се разгърне спрямо нейния си часовник, а не спрямо нашия. Чак след това, когато моментът е подходящ, нашето временно отстъпление ще се превърне в силен ход напред в унисон с набиращата сила.

„Обичай съдбата си“ – тук се говори за обич. Обичта е радост. Идеята да приемем е само част от по-голямата идея, а тя е да сме радостни от съдбата си и това, което се случва в нея. Да я живеем с усмивка и с разбиране. Да виждаме доброто и лошото като част от едно и също нещо. Не просто да понасяме необходимото, а да го обичаме. Да го осъзнаваме като част от доброто.

Фридрих Ницше е завладян от тази идея и тя се превръща в основа на философията му. Във „Веселата наука“ той пише: „Искам да се науча все повече и повече да виждам като красиво необходимото в нещата; тогава ще бъда един от онези, които правят нещата красиви. Amor fati: нека това бъде моята любов отсега нататък! Не искам да водя война срещу грозното. Не искам да обвинявам; дори не искам да обвинявам онези, които обвиняват. Отклоняването на поглед ще бъде единственото ми отрицание. И като цяло: някой ден искам да бъда само този, който казва „да“. „Този, който казва „да“ е в контекста на човек, който е способен на безкомпромисно приемане на реалността сама по себе си.“

Албер Камю е друг прочут философ, който се влюбва в тази идея. Той, подобно на Ницше, смятал „прегръщането“ на съдбата за централна част от своята философия. Камю казва: „Воля за живот, без да се отхвърля нищо от живота, е добродетелта, която най-много ценя на този свят“.

И тъй като тази философия поражда следния въпрос в мен самия: „Но приемайки всичко, това не предава ли нашата собствена сила и способност да променяме съдбата си?“, бързам да си отговоря – не, това не е равносилно на това да се предадем, както по-рано казахме. Ние можем да променяме съдбата си, но до някъде. Можем да променяме живота си, но донякъде. Има неща, които са ни предопределени и тази философия гледа към тях. Гледа към тях и ни шепне: „с усмивка, приятелю, с усмивка“.

Да бъдем силни.

Да бъдем мъдри.

Да бъдем радостни.