За Прошката

И преди сме си говорили за прошката, но това е тема, за която заслужава да се говори често. Заслужава да си напомняме, че да простиш е акт на любов към другия, но най-вече е и такъв към самия себе си.

Да кажем, че в нашето физическо тяло има част, която е дисбалансирана, слаба или болна. Ако негодуваме срещу временния си недъг, ако обиждаме или мразим тази своя част, ние никога не бихме могли да се изцелим напълно. Пълното лекуване изисква пълно приемане на нещата, такива каквито са – в момента. Да приемеш ограничението си е първата стъпка към това да си дадеш истински шанс да се оправиш. Да подходиш с любов и търпение към себе си. Само тогава вътрешните ни процеси биха протичали в хармония, така че да живеем в мир и любов със самите нас. Това би довело до най-оптимални резултати, що се касае до физическото ни тяло.

С прошката към другите хора е абсолютно същото.

Другият човек, знайно или незнайно, е част от нас. Част от нашия субективен, вътрешен свят и част от нашия общ, колективен свят. Дори да не искаме да го признаем, другите хора ни влияят, свързани сме. А някои хора ни влияят изключително много – особено когато са въвлечени емоциите или егото ни, което е почти винаги. Да се обидим от някого или нещо, някой път е неочаквано лесно. Може и да си от хората, които почти никога не се обиждат, цупят или сърдят. Но дори и да си сред тях, у теб все още съществуват моментите, когато обидата е наяве. Някой те е ядосал. Сърдит си му, склонен си да го обиждаш или да го отбягваш.

Честно казано, вероятно имаш съвсем легитимна причина да се сърдиш. Бил си подигран или са се отнесли много неуважително с теб. Това никак не е приятно. Но истината е, че сърденето и цупенето не помагат. Не лекуват нещата и не се чувстваш по-добре след тях. Същото като да негодуваш срещу телесната си болежка.

Редките пъти, в които съм се чувствал обиден от дадено действие или дума, винаги са носели дълбоки рани. Особено такива, които повтарят или потретват обидата на същото място, удряйки в старата рана. Подсещат те за всички пъти, когато те е боляло по същия начин. Но освен болка и временен гняв, те носят и нещо друго. Носят нещо далеч по-неприятно – усещането за нарушен вътрешен мир. Усещането, че колкото и да съм свободен в живота, има нещо, което тегне отгоре и пречи на лекотата. Пречи да съм цялостен, пречи да съм напълно изцелен от всяка лоша мисъл или ниска честота.

И точно тук идва спасителният пояс във вид на прошка.

Когато прощаваме на другия, прощаваме на себе си. Отърсваме се от негативността и затаената жлъч. Враговете ни изчезват и отново сме свободни да бъдем хора, свободни сме да обичаме. Да, може би случилото се ще ни е като обица на ухото. Но не за да напомня, че хората са лоши и не заслужават добрите ни прояви, а да ни напомня, че е добра идея да държим под око егото си за да не му позволяваме да ни завлича надолу. Обичка, която ни напомня, че хората действат от собственото си ниво на разбиране и че тяхното поведение, показва отношението им към тях самите. Тоест, ако са показали безгръбначност, то тя не е насочена към нас. Ако са показали неуважение, това е защото самите те не се уважават достатъчно. Ако ни се присмиват, вероятно тайно ни завиждат. Ако проявяват форма на омраза към нас, то е защото подсъзнателно отхвърлят това, за което им напомняме. Това което потискат поради липса на смелост. Каквото и да е, най-важното е ние да простим – на първо място заради самите себе си.

Не може да се живее леко с такава тежест.

Прошката я разтоварва и сме окрилени отново.

Що се касае до другите… само можем да се надяваме, че нашият пример ще бъде нещото, което ги замисля, осъзнава и евентуално – променя, към по-добро.

Да бъдем свободни.

Да бъдем любов.